ЗА ЩАСТИЕТО ДА ИМАШ ДВЕ ЖЕНИ
Един шейх притежавал най-висшето щастие на тази земя: имал две жени. Безкрайно щастлив, той купил от пазара две еднакви златни огърлици, които подарил на своите жени след щастливи часове, прекарани с тях. Направил го с единствената уговорка всяка от жените да обещае да не казва на другата за подаръка. Но не всяко земно щастие остава непомрачено. Възбудени от съперничество и ревност, един ден жените се нахвърлили върху шейха с въпроса:”Кажи ни ти, най-великолепният от всички мъже, коя от нас харесваш най-много”? „Мои сърчица, аз ви обичам и двете повече от всичко на света” отвърнал помирително шейхът. „Не, не – възпротивили се жените. – Искаме да ни кажеш, на коя от нас двете даряваш повече любов.” „Но любими мои, защо искате раздор? И двете сте ми на сърцето.” С това жените не се задоволили. „Няма да ни се изплъзнеш. Хайде, кажи най-после коя е кралицата на твоето сърце?” Тъй като не можел повече да отстоява на натиска на жените, шейхът снишил гласа си и обещаващо прошепнал: „Ако държите непременно да знаете, ще ви кажа истината. Онази, на която подарих златната верижка, обичам най-много.” Двете жени се погледнали една друга победоносно и били доволни.

50 ГОДИНИ УЧТИВОСТ
Възрастна двойка празнувала след дълъг съпружески живот златната си сватба. Докато закусвали заедно, жената мислела: „От 50 години винаги съм се съобразявала със съпруга си и съм му отстъпвала хрупкавата горна коричка на хлебчето. Днес и аз най-после искам да изпитам наслада от този деликатес.” Тя  си намазала горната коричка на хлебчето с масло, а останалата част дала на съпруга си. Обратно на очакванията й, той страшно се зарадвал, целунал й ръка и казал: „Мила моя, току що ми достави най-голямата радост за деня. Вече 50 години не съм ял долната половинка на хлебчето, която най-много обичам. Винаги съм си мислил, че тя трябва да е за тебе, защото много я обичаш”.

ВРАБЧЕТО-ПАУН
Едно врабче искало да прилича на паун. То било пленено от гордата походка на голямата птица, високо вдигнатата глава и величественото ветрило, което разтваряла с опашката си. „И аз искам да съм като нея – казало врабчето. – Сигурно съм, че всички ще ми се възхищават.” То повдигнало високо глава, поело дълбоко въздух, така, че неговите малки гърдички се издули, разперило перата на опашката си и се опитало да ходи елегантно, както виждало да прави паунът. Така пристъпвало нагоре-надолу и се чувствало много гордо. След като повървяло известно време по този начин, забелязало, че непривичната поза е истинско изпитание. Вратът и краката го болели, но най-лошото било, че останалите птици – надутите косове, кокетните канарчета и глупавите патки – всички те се смеели на врабчето-паун. Скоро това му дошло до гуша. „Не ми харесва играта, наситих се да бъда паун. Искам отново да се държа като врабче.” Но когато отново се опитало да тича като врабче, не успяло. Вместо да тича като преди, то само подскачало и не можело да направи нищо друго. Така врабчетата се научили да подскачат.

СЧУПЕНАТА ЧАША
Омъжена жена се запознала при едно пътуване с обожател и прекарала с него хубави часове. Като се върнала вкъщи, мислела непрекъснато за своя приятел. Нищо не било в състояние да я развесели. Била така равнодушна към успехите на своя мъж, както към облаците на небето. Скучаела. Искало и се да плаче от мъка и скука, но не можела, защото се страхувала, че плачът може да издаде нея и тайните и помисли. Вечерта изпуснала сякаш без да иска една много ценна и скъпа чаша. Тя се счупила и жената заплакала така сърцераздирателно, че мъжът и не можал нито да й се разсърди, нито да се ядоса. Напротив, заедно със свекървата, той заутешавал жена си и казал следното: “Скъпа жено, не се е случило кой знае какво. Тази чаша, колкото и да е скъпоценна не заслужава сълзите ти.” Въпреки това, жената се наплакала от сърце заради скуката и тъгата си.

ПРЕДВЕСТНИКЪТ НА ИЗГРЕВА
В един кокошарник петелът се разболял. Разболял се толкова тежко, че всички наоколо се зачудили как той ще може да кукурига на следващата сутрин. Това много разтревожило кокошките, които така били свикнали с него. Те се страхували, че слънцето няма да изгрее, ако кукуригането на техния господар и учител не го повика. Всъщност кокошките мислели, че слънцето изгрява поради една единствена причина - само защото петелът кукуригал всяка сутрин. Следващото утро ги излекувало от тяхното суеверие. Петелът продължавал да бъде болен, твърде пресипнал, за да кукурига, но слънцето изгряло. И нищо не променило неговия ход.

ЕЛЕНЪТ И НЕГОВИЯТ ЛОВЕЦ
Един от най-силните елени в гората се оглеждал в бистрата вода на едно изворче:”Какви ужасни крака имам. Но, за това пък, рогата ми са разкошни. Това са най-хубавите рога, които някога е имал някой елен в нашата гора. Те са силни, разклонени и имат здрави шипове.” Докато се любувал на собственото си отражение, чул тихо изпукване в близкия храсталак. Обърнал се изплашено и видял ловец на кон, който го заплашвал с копието си. Веднага побягнал колкото можел по-бързо навътре в гората. Дърветата все повече се сгъстявали, докато накрая еленът се оплел с рогата си в клоните на едно от тях и безпомощно зачакал ловеца да се приближи. Задъхан си казал примирено: “Това, което смятах за грозно и маловажно, можеше да ме спаси, ако не бяха моите красивите рога, на които така се възхищават всички.”

ЗА ВРАНАТА И ПАУНА
В дворцовия парк, на клоните на портокалово дърво кацнала една врана. Сред добре поддържаната зеленина на поляната гордо се разхождал един паун. Враната заграчила: „Как е възможно да се разреши на такава странна птица да прекрачи този парк. Тя ходи така арогантно, като че е самият султан, и освен това краката и са ужасно грозни. И перата й - какво ужасно синьо! Никога не бих носила подобен цвят. Влачи опашката след себе си, като че ли е лисица”. Враната изведнъж млъкнала в очакване.
Паунът дълго време не казал нищо, след това започнал с меланхолична усмивка: „Смятам, че твоите приказки не отговарят на действителността. Лошите неща, които казваш за мен, се дължат на неразбиране. ти казваш, че съм арогантен, защото вървя с изправена глава, така че перата на раменете ми настръхват, а двойната брадичка загрозява шията ми. Всъщност аз съм всичко друго, но не и арогантен. Познавам своите грозни черти и знам, че краката ми са с дебела, набръчкана кожа. Това ме тревожи толкова много, че държа главата си изправена, за да не ги гледам. Ти виждаш само грозните неща у мен. Затваряш очите си за моите преимущества и моята хубост. Още ли не си го забелязала? Точно на това, което ти наричаш грозно у мен, хората се възхищават.”

ЗА ВЕЧНИЯ ЖИВОТ
Крал Аноширван, когото народът наричал също „Справедливия”, обикалял своето кралство по времето, когато се бил родил пророкът Мохамед. На един огрян от слънцето склон забелязал да работи, превил гръб, благочестив старец. Следван от свитата си, кралят се приближил и видял, че старецът сади малки, едногодишни фиданки. „Какво правиш?” – попитал кралят. „Садя орехи” – отвърнал старецът. Кралят се учудил: „Ти си вече толкова стар. Защо садиш фиданки, чиито листа няма да можеш да видиш, под чиято сянка няма да почиваш и чиито плодове няма да ядеш?” Старецът погледнал нагоре и казал: „Дошлите преди нас са садили и ние можахме да берем. Сега ние градим, за да могат идващите след нас са берат.”

МЪДРОСТТА НА УЧИТЕЛЯ
При много известен учител по борба дошъл веднъж един ученик, за да учи изкуството на борбата. Години наред той се упражнявал с най-голямо усърдие и достоен за възхищение талант. „Учителю - попитал той един ден – има ли още нещо, на което би могъл да ме научиш?” „Ти усвои всичко, на което можех да те науча – казал учителят.” Тези думи накарали младия борец да се почувства горд и той разгласил из цялата страна, че бил най-добрият и че можел да победи дори известния учител по борба. Хиляди хора се събрали да наблюдават борбата между двамата. След дълга, равностойна борба внезапно учителят повалил ученика си с непозната хватка и го победил.
„Странно – попитал задъхано победеният – аз научих всичко от теб. Как стана така, че ти ме надви с една хватка, която още не знаех?” „Млади приятелю – каза учителят. Вярно е. Научих те на всичко, което можах. Само тази единствена хватка запазих за днешния ден.”

НЕВИДИМАТА СТРАНА НА СЛЪНЦЕТО
Един учен ходел всеки ден при пророка Мохамед. Веднъж пророкът го дръпнал настрана и му казал: „Не  идвай всеки ден, за да се засили обичта ни.” И му разказал следната случка.
Попитали един учен: „Слънцето е толкова щедро и прекрасно. И все пак не сме чували някой много да го обича.” Ученият отговорил: „Слънцето грее при нас всеки ден. И едва през зимата започваме да го ценим, защото тогава то се крие зад облаците.”

ЦЕНАТА НА ЕДНА ПЕРЛА
Един петел видял в градината, скрита в пръстта, перла с блясък на различни цветове. Втурнал се лакомо към нея, изровил я и се опитал да я глътне. Когато забелязал, че блестящият предмет не е кралицата на оризовите зърна, я изплюл. Той наистина бил проверил перлата, но каква проверка било това! Перлата го повикала обратно и казала:
„Аз съм блестяща скъпоценна перла. Паднах случайно от една чудесна огърлица в пръстта на тази градина. Не във всички морета по света има перли като мен. Само случайността ме хвърли в твоите крака. Аз съм голяма рядкост. Ако ме разгледаш с очите на разума, ще забележиш хиляди красоти и чудеса в мен”. Но петелът изкукуригал гордо: „Бих те дал, само някой да иска да те замени за едно оризово зърно”.

ПРОРОКЪТ И ДЪЛГИТЕ ЛЪЖИЦИ
При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, търсел път как да подреди живота си. „Къде е раят, къде е адът?”. Обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.
Той хванал за ръка просителя и през тъмни улички го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в други и окичени със скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на Изток наричат „аш”. От супата се разнасял приятен мирис. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които тези хора държали в ръцете си, били големи колкото самите тях, а там, където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание можело  да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най-силните и най-високите не успявали да я поднесат към устата си. По-нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата върху раменете на съседите си.  Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал: „Това е адът”.
Излезли от залата и скоро вече престанали да чуват адските викове. След дълго странстване из тъмни коридори влезли в друга зала. И тук имало много хора. В средата също врял казан със супа. Всеки от присъстващите държал една от огромните лъжици, които Илия и неговия спътник вече били видели в ада. Но хората тук били добре нахранени и в залата се чувало само тих доволен шепот и шумът от потапящите се лъжици. Хората се били разделили на двойки. Единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Или казал на спътника си: „Ето - това е раят.”

ЗАВИСИМОСТТА МЕЖДУ ДУША И ТЯЛО
Знай, че душата на човека е извисена над всички слабости на тялото и духа и затова е независима от тях. Това, че един болен дава признаци на слабост, произтича от неясните, загадъчни мисли, които си пробиват път в него между душата и тялото, защото самата душа остава недокосната от всяко телесно нарушение. Помисли за светлината на лампата! Дори външен предмет да възпрепятства нейните лъчи, светлината продължава да излъчва същото сияние. По същия начин всяка болест на човешкото тяло е препятствие за душата така, че тя не може да изрази своята вътрешна мощ и сила. Когато душата напусне тялото, тя ще покаже такава сила и ще упражни такова влияние, като никоя друга на земята. Всяка непорочна, пречистена и осветена душа ще получи огромна мощ и ще ликува в преливаща радост.
Представи си една лампа, поставена под похлупак. Тя свети, но нейната светлина не достига до хората. Помисли също за слънцето, което се закрива от облаци! Виж как изглежда, че сиянието му намалява, докато всъщност източникът на светлина остава непроменен. Душата на човек прилича на това слънце и всички неща на земята – на неговото тяло. Докато външно препятсвие не ги раздели, тялото ще продължава да отразява светлината на душата в нейната цялост и ще се опира на нейната сила. Ако обаче между тях се появи завоалираност, привидно силата на светлината намалява.
Помисли отново за слънцето, когато напълно се скрива зад облаците. Въпреки, че земята е още огрята от светлината му, количеството светлина, което тя получава е много по-малко. Едва, когато облаците се разпръснат, слънцето може да засияе отново. Дали има облаци или няма, това не може да повлияе върху присъщата способност на слънцето да грее. Душата на човека е слънцето, което огрява неговото тяло и го храни щедро. Ето защо тя може да се възприема и по този начин. Наблюдавай също как плодът преди да порасне е в зародиш в дървото. Ако дървото бъде насечено на части, тогава нито знак, нито най-малкото парченце плод не може да бъде открито вътре. По време на растежа плодът се проявява, както си забелязал, в чудна красота и прекрасно съвършенство. А някои плодове достигат пълното си развитие едва след като бъдат откъснати от дървотo.

ЛЮБОПИТНИТЕ И СЛОНЪТ
Довели един слон за изложба, но тъй като било нощ, го оставили в едно тъмно помещение. Хората били нетърпеливи – те никога не били виждали слон. Започнали да прииждат на тълпи, но тъмнината не им позволявала да го видят. Посетителите нямали друг начин да разберат как изглежда той, освен опипвайки го с ръцете си. И понеже слонът бил огромен, всеки успял да пипне само част от него. Така хората се опитали да го опишат според усещането си. Един от посетителите, който хванал единия крак на слона, обяснил, че слонът е като дебел стълб. Втори, който докоснал бивните, описал слона като остър предмет. Трети, който успял да достигне ухото, решил, че слонът наподобява на ветрило. Четвърти погладил слона по гърба и обяснил на другите, че е равен и гладък като кушетка.

ОПОРА НА ПАМЕТТА
В горещите области на Иран питейната вода е една от най-големите скъпоценности на живота. Тя се събира в специални цистерни и често се пренася на дълги разстояния в големи стомни. Един баща изпратил сина си да донесе вода.
„Сине – казал той – вземи тази стомна и ни донеси вода. Но внимавай да не изпуснеш стомната и да не разлееш водата.” С тези думи бащата замахнал с ръка и ударил силна плесница на сина си. Със сълзи на очи момчето се запътило към цистерната.
„Защо удари детето ни, та то нищо лошо не е направило?” – възмутила се майката. На това бащата отговорил: „Тази плесница ще му бъде опора на паметта. Казвам ти, през целия си живот той никога не ще да изпусне стомна с вода. Какво ще помогне, ако го ударя след като вече може би е счупил стомната?”

Начална. Обръщение. За мен.Позитивната психотерапия. Психологично консултиране.Пранична психотерапия. Нови тренинги. Обучение. Сказания. Въпроси и отговори. Интервюта и статии. Линкове. Контакт с мен. Галерия.