Петък, 23.02.2007, В-к Марица, бр. 52
Интервю на Мария Петрова

Стресът и агресията са болките на обществото

Г-жо Герева, годините на прехода не доведоха ли до негативни промени и деформация на ценностната система на българите?

Действително, в последните 15 години се наблюдава една силна динамика на ценностната система на българина. Традиционните ценности като семейство и приятели, добронамереното и гостоприемно отношение към другия, толерантността към различния преживяват силна трансформация. Нещата се промениха по посока към един технократски прагматизъм и цялостна ориентация към консуматорския стил на живот, чисто интелектуалните интереси към изкуството и четенето, например, остават доста назад в йерархията на ценностите.

Каква е причината според Вас?

Животът ни стана много различен. Хората от моето поколение и нашите родители не бяхме подготвени за такива резки и драстични промени на всички нива. На нас ни се наложи да се учим в крачка, за много хора животът се превърна в борба за оцеляване, а особено в провинцията, обществените процеси и реалността са доста далеч от това, което наричаме цивилизационен избор на държавата. Бедността поставя на изпитание семействата и в търсенето на пътища за отглеждането на децата. За да подпомагат семейния бюджет много млади майки поверяват грижите за бебетата си на други хора, което от своя страна силно рефлектира не само върху самото дете на един по-късен етап. Страда обществото като цяло. Тези процеси като цяло биха могли да генерират високи нива на стрес вътре в самото семейство и във всеки един от нас от страни, защото наистина никак не е лесно за много хора при такива условия да оцеляват и в същото време да възпитават добронамерени и толерантни хора. Така, че проблемите и силната болка на нашето общество са стреса и агресията, които ни заливат. Както се вижда през последните години, тези състояния удрят най-напред децата ни, а те един ден би трябвало да са бъдещите здрави личности, които да градят здравото общество.

Къде са нейните корени?

Безспорно ключова роля във формирането на агресивни реакции играе семейната среда. Родителите понякога подценяват факта, че те са модел на децата си и всяка тяхна дума оставя отпечатък върху детското съзнание. Всеки един техен жест, начинът, по който се държат партньорите по между си, стилът им на общуване в двойката и с детето, заедно и поотделно имат огромно значение за неговото възпитание и е ключово за формирането на бъдещи агресивни тенденции. Затова изключително важно е в семейството партньорите да работят съзнателно върху отношенията си и по възпитанието на децата, да се полагат ежедневни усилия в тази посока и в дома да се отглежда атмосферата на обич и доверие, точно както се отглежда едно цвете. В това отношение огромна роля има жената, която като майка е носител, създател и вдъхновител на семейните ценности и традиции. Българката е изключително силно потърпевша от днешните процеси в обществото, тъй като съчетава в себе си много роли и понякога наистина е много тежко те да бъдат съчетани безболезнено.

Електронните медии и Интернет също са мощен стимул за отключване на агресивни реакции. Обикновено в най-гледаното време, от екрана ни заливат най-ярките сцени на насилие. Точно тези интензивно налагани и многократно повтаряни модели се възприемат безкритично, нещо повече, те се «запечатват» от детската психика в една определена възраст. Така неусетно се наранява крехката детска душевност. От психологическа гледна точка е доказано, че ужаса, насилието, смъртта, както и повечето негативни зрителни картини интензивно стимулират човешката психика и тази стимулация е несравнимо по-силна от стимулацията на положителните сигнали, т.е. човек изпитва по-малко вълнение когато вижда една прекрасна природна картина, или група приятели, които се веселят, или прекрасните отношения между майка и дъщеря, отколкото сцената на кръв, ужас и насилие. Това е механизмът, който се използва от създателите на такава кино и видео продукция и той им носи високи приходи.

От друга страна обаче затова сме гражданско общество, и бихме могли с чисто властови механизми да регулираме законово тези процеси. Например, преди време в скандинавските страни имаше кампания, която успя да забрани рекламите на шоколадови и сладкарски изделия, които манипулират детската психика и стимулират свръхупотребата на захар. Ясно е, например, че в сравнение с един чипс по-полезна е ябълката. Естествено ние сме още доста далеч от такива правила, но с влизането в Европейския съюз вероятно и на тези «подробности» ще им дойде времето. В САЩ, достъпът на деца до предавания и филми, които не са препоръчителни за възрастта им е много строго регулиран, трябва специално да си платиш с кредитната карта, или те са в късен час, или по канали, до които децата не могат сами да достигнат.

В какви форми се появява агресията?

Една от формите на агресията е скритата и обърната навън депресия. Обикновено у такъв човек върви следния вътрешен механизъм: «Аз не мога да се справя, затова за мен е по-лесно да ударя. Аз нямам търпението да те изчакам и не зная какво значи да те изслушам; не мога да те разбера и не мога да те приема такъв, какъвто си, защото не са ме възпитали да уважавам различния. Аз нямам сили да ти помогна, защото не знам как да помогна на себе си... И въобще не мисля, че имам нужда да се променям. Затова предпочитам да реагирам първосигнално, не мога сам да се спра, за да помисля, реагирам максимално бързо, защото твоят свят ми е напълно непознат и си мисля, че би трябвало да си като мен.» А коренът на депресията и агресията са пряко свързани със страха. Ниските серотонинови нива в организма т.е. високите нива на тревожност, които преживяваме, умората от «борбата» за всеки ден, или дълговременната и трайна неудовлетвореност от това което ни се случва, или което постигаме ни води към различни реакции, често и към свръхтърсене на удоволствие (организмът винаги се стреми към баланс на вътрешното равновесие), което може да бъде в различни посоки – алкохол, дрога и др. Алкохолната болест е болест на депресирания, а не на агресивния човек. Злоупотребата с упойващи вещества е автоагресивен акт, често несъзнаван факт за индивида. Когато човек не се замисля и не си дава сметка за по-дълбоките корени на собствения дискомфорт, или в партньорската си връзка, или в семейството си като цяло, или в професионалната група, към която принадлежи, тогава той може да стигне до различни по характер крайности на емоционално и поведенческо ниво.

Обикновено психолозите се търсят при наличие на проблем. Не е ли по-добре да се взимат превантивни мерки?

Абсолютно правилно, трябва да има превенция, защото хората не забелязват настъпващия проблем. Те не си дават сметка, че това е стъпка към нещо по-тежко, към задълбочаване на определен проблем, защото за разлика от психолозите, много от хората нямат безпристрастен и дистанциран поглед върху нещата. Няма как сам да легнеш на операционната маса и да се подложиш на хирургическа интервенция. Ние виждаме тенденция в развитието на определени симптоми и често хората са учудени да научат истината за корена на болката. Често по време на терапия настъпва задълбочаване на кризата, но това е полезно за емоционалното оздравяване, което е от решаващо значение за крайния успех и излекуването на душата. Превенцията е много важна, защото когато кризата вече е настъпила на няколко и различни нива, после става много по-трудно и сложно да й се въздейства трайно. Необходими са много работа за дълъг период от време, и много често тук се къса връзката. На много хора не им достига воля да се погрижат докрай за себе си. Естествено всичко зависи от индивидуалния случай и от активните усилия на клиента/пациента. Те са точно толкова важни и необходими колкото и премерените интервенции на психолога или терапевта.

Бихте ли предложили рецепта за преодоляване, или предотвратяване на агресията?

Психологът не може да направи всичко за един човек, дори и ако той има желание да бъде консултиран. Често самият човек осъзнава, че има нужда от помощ, но не може и не иска да го признае пред себе си. Причината за това е чувството за несправяне и безпомощност, които ни е трудно да приемем, тъй като ще пострада образа, който сме изградили в собствените си представи. От тук ще се нарани самооценката ни, а «Азът» ще потърси защита за целостта си и ще развие т.нар. защитни механизми. Ние сме изтъкани от защити. Излизаме на улицата и си слагаме една красива маска, защото такава е реалността около нас. Често ни се струва, че живеем доста объркано, защото всеки ден се сблъскваме с различни предизвикателства, за които не винаги сме готови – тук ни помагат точно тези полезни защитните реакции. Те ни помагат да оцеляваме, когато се стремим към желан контакт, когато се конкурираме или се борим за власт, за налагане на своята личност и позиция, така че рецепта няма. Животът е изключително динамичен и често ни предлага казуси, за които не сме готови – затова всеки има едно «копче», което превключва личността към работа в различни «режими». Не обичам думата рецепта, защото тя предполага решение, което е еднозначно, финално и еднакво за всеки, а такова няма. По-скоро всеки човек би трябвало да си изгради някакъв набор от полезни стереотипи, към които да се придържа в сходни ситуации, за да слаломира по безболезнено по пистата. И все пак, ако трябва да отправя едно по-общо послание към интересуващите се по темата - то е по посока на по-голяма толерантност и приемане на другия, да си пожелаем да се научим да си прощаваме, да сме по-търпеливи и по-сензитивни, т.е. да усещаме кога да спрем. Преди да сме преминали критичната точка. Да усетим кога е добре да дадем, вместо да вземем, защото е установено, че точно, когато имаме най-голяма нужда да получим обич и топлота, всъщност у нас заработва механизъм, адекватен на този, който ни задвижва когато отдаваме тези чувства на другите, т.е. когато ние даваме на другите обич, топлота, внимание и любов, все едно ги получаваме.

Много хора не правят разлика между психолог и психиатър и казват ние не сме луди, не ни трябва помощ. Не са ли точно те в риск?

Това е много често срещан предразсъдък по отношение на представата за работата на психолозите. Хората наистина не разграничават психолог от психиатър, а често дори ни бъркат и с невролози. Все пак по-социално приемливо е да кажеш, че си бил на невролог, който ти е препоръчал да “намалиш темпото”, предписал ти е медикаменти и те вика на контролен преглед. Няма пречка за съвместна работа между лекари и психолози – дори смятам, че бъдещето принадлежи на сътрудничеството между тях. Не случайно и у нас вече навлизат и то много мощно нови и модерни медицински и терапевтични школи. Те всички предполагат комплексно въздействие върху психиката и тялото. Хубава тенденция е все по-често да се изтъква тезата, че в основата на всяка болест лежи някаква наша дълбока незадоволена личностна потребност. Така че, ако искаме да излекуваме корена на болката, добре е да поговорим и с психолог. Когато нещата прехвърлят една граница и наистина почувстваме, че без да искаме нараняваме човека срещу нас, това трябва да е много точен сигнал, че имаме проблем. Той може да бъде претълкуван позитивно и да бъде видян от много други ъгли не само от този, от който го вижда отделния човек и така да се тръгне излизане от омагьосания кръг, в който често се въртим. Психологът работи със здрави хора и им помага да се чувстват по-успешни, удовлетворени от себе си, по-полезни на близките си и на тези, с които са в пряк контакт – личен и професионален. Консултативният център за индивидуална и групова психологическа работа, в който ще се работи и по метода на позитивната психотерапия ще има точно такава цел – да помогне за осъзнаването на корена на болката. Школата по позитивна психотерапия предлага един лечебен метод на бъдещето. Тя е основана през 60-те години на миналия век от иранският лекар и психотерапевт Носрат Песешкиан. В извънредно успешната си практика в много страни, той се основава на едно транскултурално преплитане на модели от източната и западната традиции, използвайки и богатството от различни притчи, приказки и легенди. Консултирането в областта на позитивната психотерапия дава на хората не просто помощ, а както казва и самият Песешкиан: “Помощ за самопомощ”, защото тя прави точно това - отваря нашите вътрешни, собствени врати към кътчетата, които обитава най-дълбоката ни същност. Добре е винаги да помним, че няма ситуация без изход, както и няма неразрешими проблеми, важното е да отворим сетивата, душите и сърцата си. И все по-често да си казваме, че най-хубавото в живота ни тепърва ни предстои!

[назад]

Начална . За мен . Обръщение . Позитивната психотерапия . Психологично консултиране . Въпроси и отговори . Интервюта и статии . Линкове . Контакт с мен . Галерия